За края и началото....

 Честита Нова Година!
Не съм от хората, които в края на годината си правят равносметка на отминаващата и планове за следващата. Защото не е нужно да идва края на годината или края на света, за да си правиш равносметка. Правя си я правя всеки ден,седмица, месец. Както и плановете. Но за отминалата с радост мога да споделя:
1. че засега се справям успешно със застигналите ме здравословни проблеми (нали здравето е на първо място- разбираш го, когато сериозно се разклати:)
2. че за сега се справям успешно с двама върли тинейджъри, които имат своето мнение за всичко по всяко време и на всяко място. Добри са децата и се справят чудесно в училище (което ние, майките, винаги искаме)
3. че се справям засега успешно и с ролята на мъжко момиче
4.че открих различни хобита, благодарение на моите колеги- блогъри. Благодаря на Тони, че ме включи в проекта "Предай нататък", както и че ме запали по правенето на картички, както и на Руми, за нейните прекрасни снимки и лесни идейки за декорации.
5. че съм спряла да си обещавам неща, които да започна "утре" или нямам намерение на направя
6. че съм спряла да оставям несвършената работа "за утре"
7. че не ме плашат никакви бюрократични, технократични и всякакъв подобен род пречки, нито земетресения
8. и най- накрая, но най- важното- установих, че все повече вярвам в себе си. За всичко.

Какво не успях да направя?
1. да съм редовно пишеща тук.
2. изоставих проекта 365, който започнах точно преди година,поради технически причини (е, намерих си оправдание)
3. да направя околоевропейско пътешествие.

За сега не си ги обещавам за 2013 година. Просто вярвам, че ще ги направя (е, поне част от тях:).

И най- накрая:
Пожелавам си една  по-ползотворна, здрава и спокойна 2013 година, изпълнена с вдъхновения и впечатления, но малко по-скучна от 2014 година.
Пожелавам същото и на вас!

5,8 по Рихтер и кой е тоя Рихтер ....

Отдавна не се бях наспивала. Може би от първото земетресение на 22 май. Живеем в центъра на Перник, но за щастие през тази нощ не бяхме в града. На следващия ден беше стряскащо- лентата, опасваща входа ни и ограждаща тухлите от срутените комини и мазилка,цепнатината във входа, пукнатините над входната ни метална врата на апартамента (която би трябвало да е най-сигурното убежище при следващ силен трус). Зловещичко е... Малката не иска да спим в апартамента, страх я е. Следващите дни наистина бяха много напрегнати- готов багаж в колата, една чанта за спешни случаи до вратата,спане направо с дрехите и слухтенето, дали шумът е земен тътен или преминаващ камион. Бяхме свикнали с люлеенето, но последните няколко дни са наистина спокойни. Но дали не ни чака друг силен трус? Няма паника, няма врява, има само тихо смирение и страх. През празничните дни градът беше празен. Всеки тихо почиства падналите тухли и отломки мазилки, правят се спешни ремонти на училища, детски градини и на най-пострадалите сгради. Има много шум в медиите. Има страховити заглавия във вестниците. След силния трус ни чакал още по-силен- 7-ма степен (заглавие на първа страница на всекидневник). След 7-мата степен чакаме Витоша да изригне и да стане действащ вулкан (заглавие на първа страница на всекидневник на 24-ти май). Едната нощ беше безсънна, защото според видна българска врачка градът щял да се срине до основи. Гледаме със страх снимките и филмите от Италия. Вероятно двете земетресения били свързани (прочетох го в интернет на страницата на немска медия, цитираща германски учен), има разлика в публикуваната сила на трусовете. И тревогата ни става още по-голяма. Трябва ни помощ от психолози, терапевти, повече разбиране от гражданите на страната ни. Но има само вицове и обществени мнения от рода на "В Япония ги тресе всеки ден, ама не обявяват бедствено положение и не обявяват учебен ден" или "Перничани си мислят, че цялата стра.на трябва да се занимава само с тяхното земетресение. Ние си имаме и друга работа". Не искам да съм на мястото на зрелостниците- след като бяха отменени матурите заради първия силен трус, едната матура на зрелостниците беше прекъсната от нов силен трус. Те сигурно никога няма да забравят този ден- може би най- важния в живота им- матура, земетресение и абитуренски бал. И надеждите им за кандидатстване в университета май са се изпарили...  След всички трусове и страхове пропуснахме с децата и 1-ви юни (е, вярно, че са тинейджъри, ама все пак са деца). Малката се оказа с гипсиран крак.

През последните седмици в кухнята се задържах за малко- нещо на бързо, най-вече салати, кекс, пица. За снимки не остава време- във фотоапарата още стоят снимките на къщите без комини. Но няма да ги публикувам тук. Ще ги запазя само за спомен.
След всичко това не съм забравила да наминавам от време на време през блоговете, които ме зареждат наистина с положителна енергия, за което най-искрено им благодаря!
Благодаря и на Мони за наградите!

Спирам до тук- написаното стана много дълго и, може би, несвързано. Но имах потребност да пиша , не знам дали успях да го опиша така, както Зори го е описала в "Живота продължава".
Най- накрая, за да разведря малко тази банална вече за много българи тема, ще си припомня за един обикновен българин, опитал се да сбъдне мечтата си да построи истински самолет. Успял е, въпреки че самолетът е само ветропоказател.