Пак закъснях. Не съм чула алармата на часовника. Още сънена намъквам бързо дънки, риза и шал, изпивам всекидневната доза лекарства и излитам. Спирам на първата бенциностанция- горивото е на нула. Връхлитам при касиерката, плащам, поздравявам с празника и след 3 секунди съм отново в колата. Мамка му, снощи измих колата, а бензиджията решил да ми измие предното стъкло, защото му се видяло мръсно, само го е замазал и почти нищо не виждам,а чистачките още повече го зацапаха. Рано сутринта няма много трафик и имам време, шофирайки, да си наредя програмата. Предиобяд- ясно, в болницата с поредната терапия. Най-лошото на терапията е чакането, поне ще свърша малко служебна работа по телефона, за да си спестя ходенето в офиса. След това- в първия супермаркет за френско вино, френски сирена, орехово олио, риба. Днес е 8-ми март, но ще изненадам домашните в къщи с изискани блюда- източник - книгата "Обяд в Париж" на Елизабет Бард- увлекателен любовен разказ, изпъстрен с чудесни и лесни рецепти (вече съм направила някои). Само следобяд много да не ми се спи, че терапията е такава (как можа да се падне точно Днес?). Стигнах почти навреме- редицата вече беше голяма. Идва моят ред, поздравявам лаборантките с празника- в началото на работния ден, а вече са изнервени. Започват вече да се усмихват и за миг забравят за работата си. Всички сме изнервени, защото има много хора, а бумащината и бюрокрацията са с отчайващи размери. Прави ми впечатление възрастна двойка- той на 76 години, и тя горе-долу на толкова, покуцвайки след него с патерицата. В случая той е болния, а тя- стожера, нагърбил се с отглеждането на едно възрастно дете- държи го за ръка, гали я и му говори нежно. При нужда отива за картона, реди при доктора, взима му изследванията, вади от чантата си сандвич, увит във весник и му настоява да го изяде като на малко дете, докато той през цялото време чете вестник. Подарил й е за празника зюмбюл в целофан и тя си го стиска.Сладури са. Замислих се. Идва време и децата поемат по своя път, понякога остават покрай нас, а друг път- на другия край на света. Истинската връзка и истинската любов не се ли появава точно тогава, когато децата са се отделили, единият партньор е грохнал от старостта или е с разклатено здраве, нужните средства за лекарства понякога надвишават половината му пенсия, няма я младежката енергия и няма кауза, за която да се бори, живее ден за ден, а другият се грижи за него най-всеотдайно, все едно човекът до него е най- голямото му богатство, което има. Какво ли ще стане един ден с нея, ако той си отиде или обратното. Как ще преживеят този обрат на съдбата? Ужас....Какви са тези мисли днес!!!
Наближава обяд, а още съм там. Телефонът започва да звъни не само за поздравления за празника. Графикът ми за утре вече е пълен, нищо че е събота (поредната работна събота). Има създадена добра организация и сестрите са като навити на пружина като войници. Поздравявам ги с празника, нямат много време да ми отговорят със същото, но са много мили. Идва шефа на болницата- нов е от няколко дни и поздравява всяка една сестра лично.Поднася им лично цветя. Това ги прави още по-всеотдайни и мили и хвърчат като пчелички. Днес се работи без напрежение, скандали или разправии. Доволна съм, че не успяха да съсипят празника ми. Летя със 100 км/ч към къщи на другия край на София. Спи ми се от лекарствата. Спирам в кварталния супермаркет- френско сирене, плодове, риба, готово тирамису, българско вино (мамка му тук не продавали френско)- всичко е по план. Вече започва много да ми се спи. Плащам и касиерката ми подаравя карамфил- днес по случай празника в магазина подаряват карамфили на всички дами. Усмихвам се. Имам истинско празнично настроение и ще простя, че нямат френско вино. Единственото нещо, което искам точно в този момент е да спя. Но ще трябва да подготвя и вечерята. В къщи ме чака малка цветна саксия с нарциси.Обожавам ги. Не се стърпявам, преминавам на бързо през Скайпа и Фейса да поздравя приятелки. Веднага попадам на
Мария, грабна ме снимката от статията и самата Жена. И самата кратка историйка как жената цепи сама дърва, а покрай нея малкото й дете. Дали има кой да й каже, че е красива, че я обича, да й подари зюмбюл в целофанче или откъснат цвят иглика от близата поляна. Имам приятелка, която всяка година повтаря на мъжа си, че тя не е която и да е и не може да й се подаряват някакви си измислени букетчета с целофанчета, а огромен букет рози- най-добре 100 на брой и червени. За нея това е любовта. И за Св.Валентин също, а рождения ден само ако го забрави.......
На всички истински и всеотдайни Жени- Честит 8-ми март! Мили жени, бъдете себе си, мили и всеотдайни, но напомняйте и на мъжете покрай вас, че заслужавате дори едно малко откъснато кокиче или цветенце в целофан.
 |
| Снимка: Wohnideen |
